Общественото образование - загуба на време!

[Милко Георгиев]

На мен образованието ми спестява страшно много време, защото синтезират неща

Нали, седиш си и си рупаш смляна информациика

Относно училище - никога не съм учила по предметите, които не ме интересуват . За щастие в математическа гимназия никой няма да ти пише ниска оценка по литература, ако си добър по математика.

А хората, дето нищо не ги интересува? Или само един предмет, например? Как работи тази логика тук? За какво са даскалите? За да взимат заплати?
Иначе чудесно е да имаш шестици, нали Далавера. Показваш диплома и народът ти има доверие. И при лекарите е така.

Но нещата, които са ми интересни, за мен е голямо удоволствие да слушам и наистина много ми помага.

Да, да слушаш е добре. Това иска всяко управление

Между другото не познавам наистина добри комп. специалисти, които да са изцяло самоуки.

Аз познавам поне 10. Ако се напрегна ще се сетя за още 10.
Виолета, ти какъв допир имаш (си имала) с подобни специалисти? Къде ти се е случвало да ги срещаш?

Също така, има професии, които не е желателно да учиш сам. как ще станеш самостоятелно физик или математик, и боже опази , доктор.

Къде в тази тема се застъпва тезата, че самообучението е антипода на общественото образование.
А, Боже опази калпав доктор с диплома? Това как ти звучи? Защото е доста представително*.

В университета имаш и възможност да комуникираш с колеги и да обсъждате нещата, да ходиш на семинари, да чуеш за неща, които по-късно да прочетеш. Трудно е да правиш сам нещата - няма смисъл да се открива колелото.

Да, съгласен съм. Но университета не е единственото място за целта, нито е най-доброто.

Тоест, не съм съгласна с Боби Фишър, който все пак не е учен нито е преподавател А това с жените просто е смешно едни от най добрите преподаватели са ми били жени.

По Литература ли имаш предвид?
И какво значи най-добър? Да ти кажа ли? Означава останалите да са по-калпави

Много съм отсъствала от лекции и съм забелчзала, че нещата, на които не съм ходила ми е по трудно да усвоя. Относно забравянето - и аз не си спомням всичките теореми по Диференциални уравнения, но все пак съм сигурна, че ако го видя веднага ще си го припомня.

Явно имаш нужда да ти се смила информацията. Това е един от малкото верни изводи, дето могат да се извадят.

[pa4080]

Напускаш университета, хващаш си високо платена простотия и всичко е по местата си! Аз проблем не виждам.

[pa4080]

Не съм се убидил, просто не мога да разбера - искаш някой да те убеди че трябва да учиш, понеже ти неможеш сам да намериш причина защо, или какво?
След като не ти харесва това което правиш, ами не го прави. В случая избора е изцяло твой.

[pa4080]

Речта На Стив Джобс

[Милко Георгиев]

Твърдо смятам, че 99% от преподавателите са късогледи комплексари и разчитат единствено на страха на студентите, че без диплома си обречен на вечни мъки.
...
Учат те на всичко - да се мазниш, да се криеш, да преписваш... но не и на това, за което отиваш.

Подкрепям с моя опит и виждане.

[Милко Георгиев]

Имам един въпрос към тези, които са завършили - щом "висшето" образование е толкова куцо какво ви накара да продължите ? Какво спечелихте?

Мислех да емигрирам с тая диплома.

[Ира]

Аз започнах работа на 18 в една агенция. Имах желание да уча висше. Исках да науча нещо, беше ми интересно.
Първите ми лекции бяха пълно разочарование. Тъй като не бях само студент, осъзнах че се преподават някакви небивалици, които въобще не се вписват с реалността, с положението в страната и икономиката ни. Университета и всичко в него ме демотивира.
Не казвам, че съм против образованието. Може би е късмет да попаднеш на точното място и на точния преподавател.
Аз все пак завърших, защото ми трябваше дипломата. Самият лист хартия. Знанията ми идват от другаде.

За мен студентите, които учат 5 години редовно без да работят, след това се сблъскват с реалния живот и усещат, че теорията е съвсем различна от практиката. По-добре да се работи, а ученето да бъде между другото

[Jaho]

— Ти не разбираш ли, че трябва да ходиш на училище — каза полицаят.

— А защо трябва да ходя на училище?

— За да се учиш на разни неща, естествено.

— Какви неща? — настояваше Пипи.

— Най-различни — отговори полицаят. — Цял куп полезни неща, като например таблицата за умножение.

— Девет години съм се справяла без някакви си таблици за уморение — каза Пипи. — Така ще си карам и занапред.

— Помисли си обаче колко тежко ще ти бъде, ако останеш неука. Нали когато пораснеш, някой може да те попита коя е столицата на Португалия и няма да знаеш какво да му отговориш?

— Как да не зная какво да му отговоря — възкликна Пипи. — Ей така ще му отговоря: „Щом като толкова ти се е приискало да узнаеш коя е столицата на Португалия, съветвам те да напишеш едно писмо до Португалия и да попиташ!“

— А няма ли да ти е мъчно, че ти самата не знаеш това?

— Твърде е възможно — допусна Пипи. — Понякога нощем, когато съм будна, ще се чудя и мая: „Ееех, как ли се казва столицата на Португалия?“ Но в края на краищата човек не може да се забавлява — продължи Пипи и за разнообразие застана на ръце. — Между другото била съм в Лисабон с баща си — продължи тя, както си стоеше с главата надолу, защото и така можеше да говори.

ПИПИ СИ ИГРАЕ НА ГОНЕНИЦА С ПОЛИЦАИ

[Ицето]

Net-net is that people aren’t successful from passion alone, usually there are other factors or “flukes” that lead to them living in their element. You may have heard successful people say that what made them great is that they were at the right place at the right time. There is some truth to that but they also had enormous passion, put in many hours and were in their “element”.

In Outliers, Malcolm Gladwell contends that passion alone doesn’t equate success; the environment, innovation and generational culture shape our success. Below is an Outlier story of my own.

I have two kids. When Rachel started school, she was like a fish to water. She started kindergarten in an accelerated classroom, worked very hard, loved school and recently finished her teaching credential for the sciences. She’s planning to spend her adult life in the classroom teaching.

Anthony on the other hand didn’t like school enough to even pull his completed homework out of his backpack. In middle school he was a strong D-student,and an exceptional pianist. We contacted the school to see if he could remove Orchestra and PE classes from his schedule so he could devote 4 to 6 hours towards piano practice, they said they’d check with the School District because they “do that kind of thing for athletes”. They said, ” No,” so I pulled him out of public school that very day.

I could say our public school system is very broken, but Rachel thrived in it. My son on the other hand, needed a different environment to be successful.

He relentlessly bugged us to enroll him in high school at Interlochen Arts Academy in Michigan. “I know it’s my destiny” were the words that finally convinced us to allow him to apply as a piano major. As a backup plan, he composed an orchestral piece for the composition program “just in case”.

These crazy “just in case” moments are what often paves our way.

What a dramatic impact that fluke decision to toss in a composition played. The Department Chair saw exceptional talent in Anthony and took him on as his composition student for all 3 years of high school. He made A’s in AP classes, won an ASCAP award at the age of 16 and was honored at the Lincoln Center in NYC and his Bassoon Octet composition was just picked up by a publisher last week.

This is the same kid who made Ds in our public school.

After reading The Element, I was overwhelmed by doubt that our schools can ever foster creativity. Outliers gave me hope but makes it clear that it takes more than just fixing the school, it will rely on the opportunities that the family and community give young people. Fortunately, there are fantastic teachers like Rachel who are passionate about the students and have the energy to transform the way our students learn in the future.


Чудесно решение. Ако беше оставила детето си в нормална гимназия, щеше да си е посредствен тройкаджия, дава му възможност да се развива и печели награди и е отличник.

За мен отговорът е (високоплатено) частно училище. Първо, защото като кихаш сериозни пари имаш доста сериозен глас какво се изучава, и второто, заради средата на мислене и контактите. Учителите са на високо ниво, класовете са малко и много рано може да се забележи в какво детето ти изпъква и да се развие в тази посока. А частното училищ позволява много гъвкавост в това отношение.

Бащата на сестрите Полгар е искал да докаже, че понятието талант не съществува и от малки почва да учи двете си момичета на шахмат. Нататък историята я знаете. Дори и да кажем, че талант в дадено нещо не съществува, има само добри обстоятелства, умението да 'отвориш вратата като възможността почука' и огромен процент време прекарани (тук сигурно повече знаете за практикуването на 10,000 часа до съвършеност).

Публичното училище дава ли среда за развитие на каквото и да е? Дори и да забележиш, че детето ти има усет в дадена сфера, какво правиш? Колко артисти, музиканти, спортисти, художници, т.н. не са следвали да кажем 'пътя си', защото 'училището е по-важно', 'трябва да имаш резервен вариант'. Със сигурност за още толкова нереализирани мечтатели може да се сетим, но както се казва, успехът се определя от много фактори, но тук специално говорим за средата като фактор.

[Ivo Iliev]

http://karanikolov.blog.bg/biznes/2009/ ... ina.323173

[pa4080]

"Томас Алва Едисон не е престъпвал прага на училище от осем годишна възраст. Учителите го нарекли тъпак. ..."

[DimGirl]

Аз съм самоук компютърен специалист. Както съм казвала вече, образованието ми беше полезно най-вече заради контакта с хората, от които се самонаучих...
Чиста случайност е, че висшето ми се оказа точно това, което съм искала да уча, но което НЕ ми е професия.

[cremcaramel]

Темата е интересна и важна. Понеже в Австралия има възможност официално да си обучаваш децата вкъщи (home schooling), та реших да внеса и малко опит от практиката на хората, които го правят:

Голямата ми дъщеря ходи 2.5 години на училище така че знае точно за какво става въпрос. Аз бях доста изненадана когато и предложих да не ходи и тя отговори с голяма радост потвърдително. Изненадана бях, защото тя не е имала проблеми там, имаше приятели, влизаше в 'специалните' класове за 'умни' деца и прочее. Даже когато говорих със заместник директорката че спираме училището тя откликна "Защо все добрите деца се махат! Ще ни липсва."
Тя не показва никакви желания да се връща. Малката почна пред предучилище в началото на годината, но бавно бавно отказа да ходи. Искаше да е с нас и да прави нещата които ние правим през деня и така, нейният училищен стаж продължи около 3 месеца.

Практиката? Не, не следвам система. Нямам график и планове. Като цяло избягвам да 'преподавам'. Знам че не ме питаш за философията, но една от причините да изберем този път е защото исках децата да имат свобода. Истинска свобода на личноста, на креативност, на избор на занимания и експлорация. Не стремя да им пълня времето с важни според мен неща. Искам да имат много свободно време за да се насочват сами към това което ги влече, да си измислят сами игри и занимания. Аз виждам моята задача като човек който им дава възможности, а не някой който налива знания в главите им. И така действам. Използвам моменти в деня когато между другото давам информация, а те ако искат питат повече въпроси и се задълбаваме в темата. Ако не проявят интерес, не бутам. Занимавам се с разни творчески дейности и често те се присъединяват поне за малко. Гледаме хубави документални филмчета, обикновено за природата. Имам книги с упражнения наоколо и от време на време се занимаваме с тях. Голямата не ги обича много, но малката ги харесва. Сигурно защото никога не е била подложена на училищният натиск да ги попълва, не знам. Тя сама си ги носи и иска да ги прави.
Има много кратки курсове тука на различни теми - химия, анимация и други. Предлагам, ако искат ходят. Обикновено искат. Голямата ходи в една група за писатели с истинска авторка в една стара къща на известна писателка и много и харесва. Ходим по ферми, панаири, фабрики, музеи, галерии...
Не знам дали стана много ясно.
.....
За социализирането. Важната част на този процес е детето да се научи как да живее в обществото в което расте. Училището не е обстановка която те ще срещнат пак в живота си, освен ако не попаднат в затвора. Къде другъде сме обкръжени от връстници, в институция в която нямаме права, не избираме дали да сме там или не, не можем ей така да си дойдем или да си отидем, не можем да изберем да не сме там точка; ако не харесваме хората, пак трябва да стоим, ако някой ни тормози, трябва да търпим, казват ни кога да седим, кога да ядем, кога да мислим...някой ни казва какво да правим, кога и за колко време; мнението ни не е искано или уважавано; идеите също; живота ни е под звънец. Да не говорим за информацията, която се представя. Кога се говори за любов, за секс, за мъка, за различни хора и чувства..? Къде са уменията които трябват на човек за да е щастлив и способен като порастне?

Социализирането всъшност е потъпкано в училището - децата не могат да обсъждат с други деца каквото и било освен ако учителят не им нареди да го правят, говоренето е наказвано. Няколко минути в междучасието може да стане някакъв дребен разговор, но колко важно е това? И колко често ценностите които са рекламирани в тези ситуации са всъшност 'важните'? Повечето приятелства и отношения се развиват извън училищната среда - по паркове, по домове, по игрища. Така и става при нас в момента.

Моите деца живеят в нашето общество. Ходим по магазини, галерии, театри, банки, книжарници, стари магазинчета за книги, малки кафенета където ги знаят, говорят и общуват с хора от всякаква възраст - от новородени до стари. Творят, четат и се интересуват от всичко на собствени начала, без някой да ги кара. Имат идеи които прилагат на практика почти всеки ден. Ядат, спят, и подскачат като луди когато сърцето им желае. Ако не им харесва някое дете около нас, не трябва да го траят. Ако някой се държи с тях неподобаващо или ги кара да се чувстват неприятно, също. Тяхното мнение е важно и техните чувства също. Някой може да си мисли че това води до някакви егоистични същества които не се интересуват от други хора, напротив. Пълни са с благотворителност и грижа за природата и хората около тях, може би защото това получават в техният живот и това знаят.

Има на къде да се подобряваме, но социализирането не е нещо което ме притеснява. Да, може да е проблем, но това сигурно е придружено с други фактори, които са независими от факта дали детето ходи на училище или не.

Ето ви няколко клипа по въпроса. Ще схванете че както казах социалният фактор е едно от главните предубеждения за децата като моите. И обичаме да се гаврим с него, до някаква степен:

Anti Social: A comedy of Homeschoolers http://www.youtube.com/watch?v=iqBNP7RPcC8

Homeschooled???? http://www.youtube.com/watch?v=kQoSRfu5z_4
................
Нямам структура. Опитвам се колкото се може повече да вмъквам в деня ни обучението. Например днес - голямата се е заинтересувала от Тазмания, защото е много топло тука. И пита какво е времето там и дали вали сняг. Прекара известно време в четене за климата там и понаучи разни други работи между другото. Като готвим и променяме рецептите се учат на математика и как да се измерват разни работи, да се следват инструкции. С малката ей така през деня я питаме как се пише нещо и играем с думички. Същото с броене и начална математика (ей, колко ябълки имаш в кошницата...ако дадеш на всяка от нас по една колко ще ти останат?).

"Как намираш достатъчно интересни занимания да ги занимаваш или заинтригуваш всеки ден? "
Те рядко имат нужда от мен да се заинтригуват. Това е и едно от хубавите неща на свободата. Въображението им е безкрайно и ме изумява всекидневно. Не съм чувала "скучно ми е" от много дълго време.

"Въпроса ми е, по-късно в живота, ако им се наложи да търпят нещо неприятно, но често срещано в обществото (например бюрокрацията, или т.нар. dog-eat-dog attitude в едно сити), мислиш ли че ще са подготвени за това емоцианално?"
Аз говоря за неприятни хора и стресиращи ситуации. Не ги карам да търпят такива и се надявам никога да не ги приемат за нормално явление. Искам да си вярват.
Ако се върнем в училището и да кажем че детето има няколко учителя които не понася, карат го да се чувства стресирано и неприятно, подтиснато. Идва при мен и аз казвам - еми така е, в живота има много неща които няма да са на твоето. Това ти е учителя и трябва да го слушаш. Какъв е резултата?
Ако моето дете ми каже че някой ги кара да се чувстват така, аз подхождам че това не е нормално и не е нещо което трябва да се изживява. Ако искат няма нужда да се сблъскват с този човек ако не искат. Надявам се те да останат с впечатлението че хора които ги подтискат нямат място в техният живот и насилието над тяхната личност не е нещо което е неизбежно и трябва да стискат зъби. If it doesnt feel right, it probably isnt.

[pa4080]

Минали са 3.5 години от първите ми постове в тази тема.
Чета и разбирам, колко сляп или колко объркан съм бил, въпреки че съм виждал нещо съм нямал представа какво точно е то.

На скоро прочетох това - държавен институт и наука са противоречиви понятия - не си спомням дословно, но в момента вярвам напълно в това.

Преди около две години, когато четях "Девет разкара - Семейство Глас" на Селинджър, ми направи страшно силно впечатление - имаше едно хлапе, около 8 годишно, което смятаха за жива сензация или някакво чудо - което смяташе, че е прероден велик дух, който не е завършил земният си път в предишния живот - на въпроса на един журналист, как би променил образователната система, то отговори: нямаше да уча децата на нищо, първо щях да им покажа света, какъвто е, да ги оставя да се научат да го наблюдават съзидателно. Например ще им покажа слон, но няма да им казвам това е слон, ще ги оставя сами да стигнат до решение какво е ... - това също е по спомен - сега си давам сметка какво означава.

На скоро ми светна, какво всъщност не е наред в цялата обществена образователна система - за да има смисъл първото, което трябва да се учи е съзидателност, философия, разбиране. Едва след това каквито и да е наука или изкуство или религия – коренът на всички е един.

Всички гении, велики умове, учени, математици, физици, откривателите на нашият свят, са мислили и писали много повече за възгледите върху живота, религията и съществуването като цяло (думата ми избяга в момента), отколкото са направили в областта на предмета, в който са известни. Все по-рядко се срещат велики умове и откриватели на света.

Другото което все повече ми святка е колко грозна е думата обществен, обществено и т.н. По-точно, имам предвид смисъла, който се влага в тях.
Ще се огранича само до един пример:
обществена отговорност - тоест споделена отговорност - тоест никой не знае, чия точно е тази отговорност - тоест безотговорност и при това цинично наречена отговорност.

Искам да подчертая, че не казвам общество - тази дума има смисъл, който няма да разглеждам в момента.

Ще завърша с един тъжен пример – Колко трябва да е жестока обществената образователна система, за да накара един човек, посветил живота си на науката и работата си, в буквалния смисъл на неговите действия, да казва на свой ученик, че това не е най-важното нещо в живота?

Човек, посветил живота си на науката и работата си, казва, че това не е най-важното нещо в живота.
Какъв морал? Какви стойности? Какви измерения? Каква работа? Каква наука? Какъв живот? ... Каква жестокост.

___________
Докато писах това, си мислех за общото между двамата най-значими учители, които съм намерил в живота си до момента ... след това помислих, че е много по-вероятно, те да са ме намерили отколкото аз тях ... и унемях ... Единият е собственикът на този форум, а другият е управителят на завода, в който работя ... вероятно, най-общото между тях се състои в простотата на това изречение, което и двамата казват поразително идентично - "Истината за живота е в живота."

Милко, благодаря, за разбирането и търпението, които не съм видял още в първите ти постове!

[Милко Георгиев]

Еее баси! Прочетох две страници и половина и се кефя какво съм писал и още повече се кефя, че съм забравил, че съм го писал, а днес имам само идеята и позицията по въпроса, без емоцията.

Емоцията помага когато раждаш и установяваш идеи,
не и когато ги използваш.

Евалата Пачо!