Голямата ми дъщеря ходи 2.5 години на училище така че знае точно за какво става въпрос. Аз бях доста изненадана когато и предложих да не ходи и тя отговори с голяма радост потвърдително. Изненадана бях, защото тя не е имала проблеми там, имаше приятели, влизаше в 'специалните' класове за 'умни' деца и прочее. Даже когато говорих със заместник директорката че спираме училището тя откликна "Защо все добрите деца се махат! Ще ни липсва."
Тя не показва никакви желания да се връща. Малката почна пред предучилище в началото на годината, но бавно бавно отказа да ходи. Искаше да е с нас и да прави нещата които ние правим през деня и така, нейният училищен стаж продължи около 3 месеца.
Практиката? Не, не следвам система. Нямам график и планове. Като цяло избягвам да 'преподавам'. Знам че не ме питаш за философията, но една от причините да изберем този път е защото исках децата да имат свобода. Истинска свобода на личноста, на креативност, на избор на занимания и експлорация. Не стремя да им пълня времето с важни според мен неща. Искам да имат много свободно време за да се насочват сами към това което ги влече, да си измислят сами игри и занимания. Аз виждам моята задача като човек който им дава възможности, а не някой който налива знания в главите им. И така действам. Използвам моменти в деня когато между другото давам информация, а те ако искат питат повече въпроси и се задълбаваме в темата. Ако не проявят интерес, не бутам. Занимавам се с разни творчески дейности и често те се присъединяват поне за малко. Гледаме хубави документални филмчета, обикновено за природата. Имам книги с упражнения наоколо и от време на време се занимаваме с тях. Голямата не ги обича много, но малката ги харесва. Сигурно защото никога не е била подложена на училищният натиск да ги попълва, не знам. Тя сама си ги носи и иска да ги прави.
Има много кратки курсове тука на различни теми - химия, анимация и други. Предлагам, ако искат ходят. Обикновено искат. Голямата ходи в една група за писатели с истинска авторка в една стара къща на известна писателка и много и харесва. Ходим по ферми, панаири, фабрики, музеи, галерии...
Не знам дали стана много ясно.
.....
За социализирането. Важната част на този процес е детето да се научи как да живее в обществото в което расте. Училището не е обстановка която те ще срещнат пак в живота си, освен ако не попаднат в затвора. Къде другъде сме обкръжени от връстници, в институция в която нямаме права, не избираме дали да сме там или не, не можем ей така да си дойдем или да си отидем, не можем да изберем да не сме там точка; ако не харесваме хората, пак трябва да стоим, ако някой ни тормози, трябва да търпим, казват ни кога да седим, кога да ядем, кога да мислим...някой ни казва какво да правим, кога и за колко време; мнението ни не е искано или уважавано; идеите също; живота ни е под звънец. Да не говорим за информацията, която се представя. Кога се говори за любов, за секс, за мъка, за различни хора и чувства..? Къде са уменията които трябват на човек за да е щастлив и способен като порастне?
Социализирането всъшност е потъпкано в училището - децата не могат да обсъждат с други деца каквото и било освен ако учителят не им нареди да го правят, говоренето е наказвано. Няколко минути в междучасието може да стане някакъв дребен разговор, но колко важно е това? И колко често ценностите които са рекламирани в тези ситуации са всъшност 'важните'? Повечето приятелства и отношения се развиват извън училищната среда - по паркове, по домове, по игрища. Така и става при нас в момента.
Моите деца живеят в нашето общество. Ходим по магазини, галерии, театри, банки, книжарници, стари магазинчета за книги, малки кафенета където ги знаят, говорят и общуват с хора от всякаква възраст - от новородени до стари. Творят, четат и се интересуват от всичко на собствени начала, без някой да ги кара. Имат идеи които прилагат на практика почти всеки ден. Ядат, спят, и подскачат като луди когато сърцето им желае. Ако не им харесва някое дете около нас, не трябва да го траят. Ако някой се държи с тях неподобаващо или ги кара да се чувстват неприятно, също. Тяхното мнение е важно и техните чувства също. Някой може да си мисли че това води до някакви егоистични същества които не се интересуват от други хора, напротив. Пълни са с благотворителност и грижа за природата и хората около тях, може би защото това получават в техният живот и това знаят.
Има на къде да се подобряваме, но социализирането не е нещо което ме притеснява. Да, може да е проблем, но това сигурно е придружено с други фактори, които са независими от факта дали детето ходи на училище или не.
Ето ви няколко клипа по въпроса. Ще схванете че както казах социалният фактор е едно от главните предубеждения за децата като моите. И обичаме да се гаврим с него, до някаква степен:
Anti Social: A comedy of Homeschoolers
http://www.youtube.com/watch?v=iqBNP7RPcC8
Homeschooled????
http://www.youtube.com/watch?v=kQoSRfu5z_4
................
Нямам структура. Опитвам се колкото се може повече да вмъквам в деня ни обучението. Например днес - голямата се е заинтересувала от Тазмания, защото е много топло тука. И пита какво е времето там и дали вали сняг. Прекара известно време в четене за климата там и понаучи разни други работи между другото. Като готвим и променяме рецептите се учат на математика и как да се измерват разни работи, да се следват инструкции. С малката ей така през деня я питаме как се пише нещо и играем с думички. Същото с броене и начална математика (ей, колко ябълки имаш в кошницата...ако дадеш на всяка от нас по една колко ще ти останат?).
"Как намираш достатъчно интересни занимания да ги занимаваш или заинтригуваш всеки ден? "
Те рядко имат нужда от мен да се заинтригуват. Това е и едно от хубавите неща на свободата. Въображението им е безкрайно и ме изумява всекидневно. Не съм чувала "скучно ми е" от много дълго време.
"Въпроса ми е, по-късно в живота, ако им се наложи да търпят нещо неприятно, но често срещано в обществото (например бюрокрацията, или т.нар. dog-eat-dog attitude в едно сити), мислиш ли че ще са подготвени за това емоцианално?"
Аз говоря за неприятни хора и стресиращи ситуации. Не ги карам да търпят такива и се надявам никога да не ги приемат за нормално явление. Искам да си вярват.
Ако се върнем в училището и да кажем че детето има няколко учителя които не понася, карат го да се чувства стресирано и неприятно, подтиснато. Идва при мен и аз казвам - еми така е, в живота има много неща които няма да са на твоето. Това ти е учителя и трябва да го слушаш. Какъв е резултата?
Ако моето дете ми каже че някой ги кара да се чувстват така, аз подхождам че това не е нормално и не е нещо което трябва да се изживява. Ако искат няма нужда да се сблъскват с този човек ако не искат. Надявам се те да останат с впечатлението че хора които ги подтискат нямат място в техният живот и насилието над тяхната личност не е нещо което е неизбежно и трябва да стискат зъби. If it doesnt feel right, it probably isnt.
едни от най добрите преподаватели са ми били жени.
